В съвременния свят смяната на партньори се възприема като нещо нормално и закономерно, когато решим, че партньорът вече не ни дава това, от което имаме нужда. В повечето случаи не се замисляме за нашия принос в отношенията, приемайки по подразбиране, че ние сме направили най-доброто, което можем. А дори и да сме отчели някои свои грешки, обикновено считаме, че те се свеждат до това, че прекалено сме търпели едно или друго поведение, т.е. възприемаме се като жертва на отношенията.
Всеки човек иска да бъде обичан. Всеки се стреми към любов по един или друг начин. Но всеки ли дава любов? Желанието ни за любов като всяко желание е преходно и много подвластно на нашето настроение. Най-често търсим друг, когато сме наранени, самотни и не можем сами да излекуваме раните си. Търсим някой, който да го е грижа за нас, който да ни каже хубави думи и лесно се подхлъзваме в ласкателства, като ги приемаме за любов. В същото време, за да получим тези хубави думи, ние също сме склонни да ласкаем, да изтъкваме само позитивното в другия, но докога? Чест сценарий е двамата да влизат в ролите на наранен и спасител. Нараненият има потребност някой да се грижи за него (нея), а спасителят да бъде величан, издигнат на пиедестал като герой. Последният си мисли, че дава любов, но това не е любов, а егоизъм, отношения, водени от задоволяване на собствените му потребности.
За да даваме любов, трябва да сме щастливи сами със себе си, да се чувстваме удовлетворени от това, което сме, да се вглеждаме в себе си без страх от това, че ще се сблъскаме със собственото си несъвършенство, но въпреки него да се стремим да бъдем все по-добри към себе си и към другите. Тази наша удовлетвореност не е зависима от това какво правят хората около нас. В същото време трябва да сме толерантни към пътя на другия, да уважаваме неговите избори, правото му да направи своите грешки и да го подкрепяме в неговия път.
Когато не харесваме себе си, започваме да търсим у другите потвърждение за собствената си стойност. Така започват манипулациите и контролът, непрекъснатото изискване към другия да бъде такъв, какъвто ние искаме, защото по този начин поправяме собственото си несъвършенство. За да нямаме нужда да поправяме човека до нас, трябва най-напред да приемаме себе си такива, каквито сме. Щом постигнем това, в момент, в който партньорът ни се чувства нещастен, ние няма да приемаме неговото разочарование или гняв като насочени към нас и обратно – нашите трудни моменти не биха били повод за нещастието на другия.
Представете си, че сте имали труден ден – проблемни отношения в работата, които са ви смачкали. Връщате се в къщи и се дразните от дребни неща. Дори само да кажете: “Остави ме на мира сега!”, това може да се изтълкува от партньора ви като неуважение и пренебрежение. Човекът до вас също е натоварен и има очаквания като се върне в къщи да намери покой. Колко лесно в този случай е да пламне искрата на конфликта, да изречем груби думи и така да нараним хората, от които очакваме любов и подкрепа.
Какво се случва, когато такива състояния са чести? Отговорът е: отчуждение. Разбира се, тези моменти могат да се редуват с прекрасен секс, с премълчавания в името на семейството, но червеят вече е подял любовта и уважението, които отстъпват място на болката и гнева.
Да разгледаме сценарий, при който съпругът, в състояние на дискомфорт, реагира остро на другия, който вместо да приеме лично поведението му, разбира, че той се бори с нещо, което му тежи, и изразява своята обич и подкрепа към него, показва му своята вяра, че той ще се справи с това. Може да е необходимо временно оттегляне на този, който има нужда, за да се вгледа в себе си, да се отърси от негативното преди да пристъпи към контакт с близките си. Но спестяването на грубите думи и запазването на уважението са ключови за запазване на любовта.
За да стане любовта постоянна част от нашето ежедневие е необходима воля и дисциплина, постоянна грижа за отношенията ни. Истината е, че повечето хора нямат модел за това как да поддържат любовта в себе си и в отношенията си. По-скоро имат убеждението, че тя по право ни се полага, дължи ни се. Подобен подход занемарява взаимоотношенията. Работата върху нашите емоционални състояния – себеанализа, себепознаването ни предпазва от изпадане в трудно овладими състояния, които биха ни коствали отношенията. Това ни прави и по-толерантни към “отклоненията” на другия, повече приемащи и по-малко отхвърлящи.
Само когато приемем своите собствени грешки и се учим от тях, вместо да ги отричаме, само тогава сърцата ни ще се отворят истински към другите за любов.