Повод да пиша по тази тема са всички онези мои клиенти, които ме търсят относно раздяла, предизвикваща сериозни дерзания в тях. Такива са все повече, в различен етап от развитието на връзката им, със или без деца. Без значение дали търсят помощ заедно или поотделно, обмислящият раздяла обикновено иска да се увери, че е направил всичко, за да запази връзката си и че взема правилното решение, и/или търси помощ да се справи с реакциите на партньора си. Партньорът, от друга страна, често е в сериозна емоционална криза и се опитва да направи всичко, за да не се случи раздялата.
Какво се случва и защо е толкова трудно?
Тук няма да се спирам на многобройните причини и фактори, поради които мъжете и жените могат да стигнат до такъв кръстопът. Но, когато се стигне до обмисляне на раздяла, то е, защото има необходимост от промяна, в представите за която не се вписва настоящия партньор. Това, което прави трудна тази промяна, са няколко фактора:
- Желанията и приоритетите ни са бързо сменящи се – в един момент искаме да пътуваме, да се забавляваме, в следващ искаме деца, търсим финансова или емоционална сигурност, желаем да развиваме кариерата си, да сменим местоживеенето и т.н. Една двойка може да се разбира много добре в едни условия, обединена от една цел, но в друг контекст, при различни обстоятелствата в живота на партньорите, връзката да стане дори непоносима. По тази причина, колкото по-динамично живеем, колкото повече цели в живота си поставяме и сменяме, толкова нараства вероятността от криза във връзката, защото ние никога не стигаме по едно и също време до желание за промяна, както и до единомислие за естеството на промяната.
- Възгледи и желание за вечна любов, за партньор, с когото да остареем и да живеем щастливо „цели 100 години“. По тази причина, дори да чувстваме, че сме зациклили в отношенията си, ние често трудно се решаваме на раздяла. Дори и този, който инициира раздялата, обикновено изминава дълъг път в обмисляне и колебание.
- Хората реагират по различен начин на промените в живота си. Някои са готови да рискуват по пътя към постигане на целите си, дори и да сгрешат, докато други, въпреки че усещат осезаемо нуждата от промяна, предпочитат да не я правят заради страха от неизвестното. Често искаме промяна, но ни е трудно да се разделим с миналото си – не само с хора, но и с работа, възгледи, поведение, с онова, което вече не е ефективно в живота ни. Страхуваме се от неизвестното, страхуваме се и от грешки. Затова не е изненадващо, че когато на един партньор му бъде заявено желание за раздяла, той, макар до този момент също да не му е била чужда тази идея, ѝ се противопоставя. Преживяванията му са разнопосочни. От една страна са несигурността, страхът какво следва, чувството, че е отхвърлен и предаден, които често са изразени бурно, дори с манипулации и изнудвания. В същото време почти винаги има и вина за това, което е или не е направил, за да се стигне до този развой на връзката, която може да го мотивира да извърши промени, понякога дълго очаквани от желаещия раздялата. На свой ред, търсещият промяна обикновено държи раздялата да бъде мирна и не е готов за този ураган от емоции, които го разколебават. Може да започне да изпитва вина за това, че инициира край на връзката, при положение, че партньорът му прави всичко възможно, за да я запази. Тази вина допълнително го обърква, което влошава още повече кризата и може да последва или драматична раздяла, или отказ от първоначалните намерения и компромисно оставане заедно. Ако това се случи в този момент, двойката не стига до по-дълбока и дълготрайна промяна. Причините да останат заедно в този случай са по-скоро чувство за вина, за дълг и страх. Не се стига до открит диалог, в който, без обвинения, убеждаване и манипулиране, всеки да разбере мислите, чувствата, мечтите и страховете на другия и на тази база да се стигне до решение за развоя на отношенията. Затова не са редки и случаите, в които след време следват подобни кризи и опити за раздяла.
Какво можем да направим?
- Емоционалната криза в голяма степен може да бъде облекчена, ако няма очакване да се стигне до единомислие за развоя на отношенията, което не трябва да се приема, че е по подразбиране, само защото сме заедно. Важно е всеки да поема отговорност за изборите и преживяванията си, както и да умее да определя границата между своята и чуждата отговорност за себе си, за партньора и за отношенията. Всяко поведение, водено от вина, дълг или страх, се заплаща скъпо. В това отношение компромисите са неуместни, защото никой не е печеливш от подобна връзка.
- Неприемането на раздялата като възможен развой на едни отношения е нещо, което само може да ги влоши. Голяма част от хората се вкопчват в оставането в отношенията поради по-горе споменатите нагласи. Фиксират се върху това да са заедно, а не върху преживяванията на партньора и качеството и смисъла на връзката. Това е причина за премълчавания, за липсата на открит диалог и в крайна сметка за лишаване от дълбоки, пълноценни отношения. В тези случаи оставането във връзката не е заради партньора и отношенията с него, а заради себе си. Ако се гледа на раздялата с каквото и да е минало като начин да се развие нещо ново, дори и нови отношения със същия човек, могат да се спестят много страдания.
Когато НЕ оставането заедно, а нашата свързаност е цел, може да се изгради далеч по-качествена връзка там, където е възможна, а където няма почва за това – да се приключат по-спокойно, без драми и загуба на време.
И ето един пример, който илюстрира една такава криза – млада двойка без деца ме търси със заявка, че искат да се разделят, но все не успяват – или единият, или другият се обажда, след като са приели да приключат връзката си и става така, че възобновяват отношенията си. Всеки път обаче изпадат в по-големи кризи, страдат повече, карат се и се обвиняват. Става ясно, че мъжът изпитва вина заради изневерите в началото на връзката им. Тя, в отговор на неговото поведение, също му е изневерявала и така и двамата имат поводи за прехвърляне на вината, както и за желание да я изкупят. Предложих им да си споделят приятелски кой през какво е преминал и какво е научил откакто са заедно – за себе си, за другия, откъде са тръгнали и къде се намират сега по отношение на връзката, какво се е променило в този план и т.н. Отговорът на моето предложение бе, че това е много трудно да се направи. Тази двойка все още не беше готова за открит диалог с поемане на отговорност за личното поведение, вместо да я прехвърлят върху другия с дразнение и обвинения. Така се лишават от възможността да стигнат до истинските си чувства, независимо дали са разбрали, че държат повече на партньора, отколкото са мислели в началото, или обратно – че не са се познавали добре и искат нещо различно от това, което получават в тези отношения. Една подобна равносметка на изминатия път би им дала визия за бъдещето – заедно или поотделно.
Често ни е „по-лесно“ да бъдем в роля на жертви, вкопчени в това да постигнем своето и обвинявайки другия за нещастието си. По този начин обаче оставаме зависими от това, което другият ще направи. Цената, която плащаме за подобно поведение е твърде висока, защото никога няма да разберем истинските чувства и мисли на другия, нито себе си. Така нито обичаме, нито ще бъдем обичани.
Не можем да следваме мечтите си, ако не поемем отговорност за живота си и продължим обогатени с опита, който сме придобили, независимо извън или във връзката.
Повече по тези и други въпроси за отношенията в семейството може да откриете в книгите ми „За брака, развода и любовта“ и „Партньорството: Път към любовта“.