Във всяка връзка – семейна, романтична, приятелска, колегиална – се налага понякога да правим компромиси. Може да е за нещо малко, като кой филм да гледаме, а може и да е за голямо решение, като това къде да живеем и дали и кога да имаме деца.
Рядко можем да стигнем до единомислие с другите за това точно какво и кога искаме, затова е важно да можем да правим компромиси. Често обаче, вместо компромисът да разреши даден проблем и да ни позволи да продължим напред, ние оставаме с чувството, че сме загубили битка, че другият получава това, което иска, а ние – не; че жертвата ни не е оценена. Това чувство може да расте с месеци или години, дори десетилетия, докато накрая го изразим под формата на конфликт с другия. Когато става въпрос за по-малки неща, които са се натрупвали с времето, този конфликт може да изглежда така: „Защо винаги аз трябва да се жертвам! Има ли изобщо значение аз какво искам!“ Партньорът ни вероятно ще е объркан от това, защото дори си няма представа, че някаква покупка, която сме направили като двойка преди пет години, или изборът на ресторант миналата седмица, имат влияние върху настоящата ситуация. А, вероятно, дори и ние не си даваме сметка. От друга страна, когато говорим за големи компромиси, конфликтът често води до големи кризи в отношенията и раздели.
Защо е толкова трудно да приемем компромиса и да продължим нататък?
Ключът се крие в това какъв точно е изборът, който правим в дадената ситуация.
Имаме реално два избора:
a) Да изберем да направим компромис
ИЛИ
б) Да изберем да направим даденото нещо, което ще правим
И разликата е огромна.
Нека видим два примера:
- Малък компромис
Ти и партньорът ти вървите към вкъщи. През последните десет минути си представяш как ще минете през хубавия парк по пътя и може да седнете на някоя пейка след дълъг ден в офиса. Но точно преди да стигнете парка партньорът ти казва: „Дай да минем от тук, тъкмо ще видя работното време на магазина“. Не е важно да минете през магазина, но не е важно да минете и през парка. Въпросът е, че и двамата сте си представяли различно развитие на ситуацията, което изговаряте в момента, и в някаква степен всеки се е привързал към идеята си. В рамките на няколко секунди преценяваш, че все пак не пречи да свършите някаква задача по пътя, и приемаш. Пътят през магазина обаче изобщо не е приятен и зелен като в парка, а е сив и мръсен, с паркирали коли по тротоара. Започваш да се дразниш, че така и няма да се насладиш на приятната свежа атмосфера.
Когато в опита си да избегнеш стърчащо желязо на тротоара най-после цопваш в кална локва и панталоните ти започнат да изглеждат като на кравар, вече чашата ти прелива. В крайна сметка, партньорът ти реши, че точно сега трябва да минете през тъпия магазин вместо да се насладите на спокойствието на парка, както ти искаше! Трябваше да отстояваш своето! Прекарваш остатъка от вечерта в мрачни мисли за това как трябва да си переш панталона вместо да гледаш телевизия, въпреки, че дори вината не е твоя. Следващия път ще слушаш себе си!
- Голям компромис:
Най-после сте се оженили и семейният живот започва също толкова прекрасно, колкото беше и когато се запознахте. Само месец по-късно обаче на половинката ти ѝ предлагат повишение и сте изправени пред избора да приеме повишението и да се преместите в друг град или да го откаже и да останете в дома си. Половинката иска да приеме повишението, защото означава по-добра заплата, възможности за развитие и пътуване, и по-добра професионална среда. На теб обаче изобщо не ти се мести! Работата ти е тук, приятелите, къщата, която тъкмо сте завършили! Но изборът е наличен и имате два дни да го направите. След дълги дискусии стигате до извода, че все пак е по-логично да се преместите. Вдишваш дълбоко и казваш заветното: „ОК“. Наистина ти се иска да не се налагаше да се занимавате точно сега с такъв труден избор, и то само за два дни. Може би дори не сте се сетили за всички аргументи и правите голяма грешка! Все пак уверяваш половинката си, че всичко ще е наред, и се местите, защото си мислиш, че ако той/тя ще е щастлив от тази промяна, то и ти ще бъдеш.
Е, вярно, че новият апартамент не може да се сравнява с хубавата ви къща, но все пак става… С паркирането обаче също е трудно – сега пък трябва и да плащате за него! Съседите денонощно вдигат шум… Защо ти трябва да се оправяш с всичко, дори не беше твоят избор да се местите! Година по-късно депресията започва да се обажда, килограмите растат, все още не можеш да си намериш смислена работа или приятели и често се сещаш за времената преди да се преместите. В крайна сметка стигаш до извода, че половинката ти иска твърде много от теб, правиш твърде много компромиси, и една година от живота ти е изгубена. Всъщност, може би дори е време да се разделите.
И така, какво не е наред в тези ситуации?
И в двата случая ти правиш избора да направиш компромис, а не да направиш това, което си приел.
Разликата се крие в това как поемаме или не поемаме отговорност. Ако приемем избора, който правим, като свой, тогава поемаме и отговорността, която върви с него. Тогава правим избор, който си е наш. Ако обаче изберем да направим компромис, тогава реално не поемаме отговорност, а я оставяме на партньора. Тогава просто „се съгласяваме“ с това, което другият иска. В резултат от това, ние започваме да се чувстваме като жертва на партньора и на ситуацията. Обикновено, това означава, че започваме да търсим доказателства, че решението всъщност не е било правилното, за разлика от нашето желание. Вторачваме се в негативите, като същевременно си представяме колко по-добре е щяло да бъде иначе. Обикновено търсим и компенсация от другия за нашата „жертва“. Това ни прави негативни, отмъстителни, пресметливи, и ни създава усещане за безпомощност. Така, в крайна сметка, саботираме себе си, партньора си и нашите отношения.
Когато, обратно на това, ние приемем избора, който правим, като свой собствен, ние се чувстваме отговорни за последствията. Ние имаме отговорност не по-малка от тази на партньора си да направим така, че нещата да се получат. Така че, вместо да губим време и енергия да си мислим как другият е отговорен за лошите последствия, и как би било много по-хубаво, ако бяхме направили другия избор, ние се мобилизираме и правим така, че нещата да се получат.
И тук е важно да се отбележи, че ситуацията, изборът, не се променя, променя се начина, по който ние поемаме отговорност и съответно, последващите действия, чувства и комуникация с партньора.
В заключение, кои са най-добрите съвети, когато обмисляме дали да направим компромис?
- Да правим компромиси само когато сме способни да поемем отговорност за избора така, както бихме, ако желанието е наше.
- Ако чувстваме, че в момента не сме способни на това, уважителното действие спрямо нас и спрямо другия е да си дадем време да помислим, както и евентуално да потърсим други опции. В случай, че нямаме достатъчно време, за да се подготвим психологически, то ще трябва да остане като нещо, с което да се справим впоследствие. Най-важното е да осъзнаваме необходимостта от приемането на ситуацията и на нашата отговорност и да сме честни пред себе си и пред партньора си.
- Понякога правим даден избор, без дори да си даваме сметка за последствията и за това, че реално правим компромис. Ако вече сме в ситуация, в която сме направили компромис, за който не сме готови, можем да изговорим чувствата и мислите си с друг човек – нашия партньор, приятели, или специалист. По този начин можем да ги осмислим и да се освободим от натрупаните емоции. Ако сме обвинявали другия, добре е да се извиним, като това е добра първа стъпка към поемането на нашата отговорност. При всички положения, конфликтът няма да изчезне сам и без комуникация с другия, затова трябва да предприемем необходимите действия.
Автор: Диана Георгиева