Често чувам от мои клиенти оплакването: „Тя/той все иска неща, които няма как да станат. Пита ли ме мене аз какво искам и аз как се чувствам?… Дава ли си сметка какво ми коства това на мен?….“
Подобни реакции между партньорите наблюдавам както по повод ежедневни въпроси, свързани с разходи, грижи за децата, отношения с роднини, прекарване на свободно време, така и за решения като: да имаме ли деца и колко, къде да живеем и как – в къща или в апартамент и други. Без значение от сериозността на решенията, чувствата, които се пораждат, са неприятни и за двете страни и водят до напрежение в отношенията и отчуждение. Този, който споделя свои желания, идеи, мечти, остава с чувството, че не е разбран, че другият не се интересува от вълненията му, а у този, на когото се споделя, се загнездва чувство за дълг, за тежест. Последният или реагира остро и отхвърлящо, или не казва нищо и се затваря. Ако е в състояние да направи това, което другият желае, го прави, макар и да е възроптал, ако не – чака на другия „да му мине“. И в двата случая се настройва срещу партньора, който го „обременява“ със своите желания.
Пример от практиката:
Двама съпрузи с близо 15 годишен брачен живот ме потърсиха след няколко годишни опити да намерят път един към друг и да спрат все по-отчуждаващите ги конфликти. Споделят, че един от неразрешените им конфликти от миналото е свързан с разминаването в желанията за деца. Мъжът искал голямо семейство, дори да осиновят деца, докато жената, след като вече имат едно дете, не иска и да чуе за повече – нито собствени, нито осиновени. Към настоящия момент мъжът казва, че вече не търси да реши този проблем, простил се е с мечтата си за голямо семейство, но търси разбиране за състоянието, в което е от години. Казва, че в него стои едно тягостно чувство, заради което все по-често избухва в отговор на нейното желание за внимание и близост. Съпругата, която също не получава внимание към своите потребности и преживявания, няма вече желание нито да го разбира, нито да откликва на неговите нужди. И не само – тя все повече се плаши от избухванията му, което него още повече го вбесява. Въпреки завързалият се възел в стигналите до непоносимост отношения, никой не мисли за раздяла. И двамата не спират с опитите да подобрят живота си и да се надяват, че ще получат от „половинката си“ разбиране за преживяванията си и ще съумеят да продължат напред. Но тези опити на практика още повече ги отдалечават един от друг, защото и двамата искат да получат, а не могат да дадат разбиране поради натрупаното огорчение.
Сигурно много хора мислят, че подобен развой на връзката лесно може да се избегне, ако партньорите предварително се разберат по важните теми. Но хората с повече житейски опит знаят, че дори по такива важни въпроси, каквато и да е договорката преди обвързването, каквито и мечти и нагласи човек да е имал, никой не може да предвиди как ще преживее това, което му предстои, и как ще се променят желанията му след преживяното. И ако това е валидно дори за големите ни мечти, какво да кажем за по-малките ежедневни нагласи и желания?…
Какво да правим тогава, когато се окаже, че мечтите ни се разминават? Има ли добър изход за отношенията, когато искаме различни неща?
Всички имаме нужда да говорим с най-близките си хора за своите представи за живота и мечтите си . Имаме нужда от взаимен интерес към преживяванията и към онова, което си представяме, че ще ни помогне да се чувстваме по-добре. Всеки възрастен човек си дава сметка, че идеите му за живота са многократно повече, отколкото може чисто физически да реализира. Изговорени или не, голяма част от тези идеи си остават такива. За отношенията обаче ключово важно е дали и как говорим с партньора си за тях:
- можем ли да споделяме идеите и желанията си свободно, без да ги налагаме на другия, но и вслушвайки се в мнението на партньора;
- даваме ли право на партньора ни също да има своите идеи и да говори за тях, разбирайки го, без да ги приемаме като закон и да се чувстваме длъжни да ги реализираме.
В междупартньорските отношения изслушването и вникването във вълненията и идеите на партньора градят онази здрава спойка във връзката, която остава неразрушима, независимо дали се сбъдват преходните ни желания или дори мечтите ни. Ако не можем да обсъждаме размислите и преживяванията си свободно и споделянето им води до конфликти, отношенията са в сериозен риск, независимо от реализацията на желанията и мечтите.
За отношенията по-важен е интересът един към друг и разбирането на вълненията на всеки един, а не дали дадено желание ще се изпълни или не. В същото време изпълнението на желанията без тази свързаност, без подкрепа и разбиране, няма особена стойност и е по-скоро разхищение на време, енергия и средства.
Разговорите между партньорите за идеи, нагласи, мечти, преживявания са важни и защото те могат да генерират нови идеи и размисли, следствие на което да придобием различен поглед над ситуацията. Интересно е, че когато човек получи внимание към своите мисли и стремежи, без да се чувства отхвърлен и упрекнат, че иска много или невъзможни неща, той чува сам себе си по различен начин и може да преосмисли идеите си, а и дори да осъзнае, че това, което иска, не му е наистина толкова необходимо. И обратно – колкото по-отхвърлен и неразбран се чувства човек, толкова повече се вкопчва в това, което счита, че би му донесло повече щастие.
Подобен разговор не се беше случил между партньорите в гореописаната двойка. Не си бяха говорили свободно и спокойно за вътрешния си свят, за представите за живота си и за това, което мислят, че ще се случи, ако се изпълнят дадени желания и мечти. Не случайно обаче никой от двамата не мисли сериозно за раздяла, и дори мъжът прави уговорка, че не очаква промяна в събитията. Стремежът им единствено е да получат разбиране за преживяванията си, за трудностите, страховете и мечтите. А то не зависи нито от това дали ще са заедно, нито дали ще са изпълнени мечтите им.
Конфликтът в тази двойка, а и в много други, е нерешим само на ниво събития. Отвъд събитията е онова, което истински ни свързва – близостта. Тя идва, когато се чувстваме спокойни един с друг да изразяваме всичко, което искаме. Но това се оказва не толкова лесно постижимо.
- Една от причините да се чувстваме обременени от желанията на другия и да стигаме до конфронтация е, че сме склонни да обръщаме много повече внимание на действията и задачите, на физическата работа, а не на преживяванията. Затова, когато единият споделя свое желание, другият веднага си представя колко много работа, време и средства изисква изпълняването на това желание. Мечтите са безплатни, но не си даваме възможност да мечтаем, поне не и на глас. Не мислим и за това, че в крайна сметка всичко е преходно и променливо. И въпросът е не толкова „какво“, а „как“?
- Друга причина да не можем да се изразяваме свободно и да изслушваме без да се чувстваме обременени, е в липсата на лични граници. Трудно ни е да определим кое е наша отговорност и кое е отговорност на другия. От една страна, не малко мъже и жени гледат на другите като на хора, длъжни да изпълняват желанията им, без да се съобразяват с техните планове, нужди и желания. От друга страна, много хора приемат желанията на другите като тяхно задължение. Трудно им е да отказват, но трупат раздразнение и често реагират остро. А после, заради остротата си, се чувстват виновни, което завърта кръг, от който трудно се излиза.
Решенията:
- Да даваме приоритет на изслушването и разбирането на нуждите и желанията на другия, а не на действията за изпълнението им. Говореното за представите и мечтите ни гради истинската връзка помежду ни и ни прави да се чувстваме удовлетворени заедно.
- Да не се възприемаме като единственото решение на проблемите на другите, дори и на най-близките си, както и да не гледаме на тях като единствено решение на своите проблеми.
- Да знаем границите на своите възможности и да заявим ясно какво можем и какво не можем да дадем, оставяйки разбиращи, уважителни и съчувстващи към преживяванията и желанията на другия.
- Повече по тези въпроси можете да прочетете в книгата ми: „Партньорството: Път към любовта“