
От моят опит като семеен консултант установих, че 80-90% от хората, които търсят психологическа помощ, са между 30 и 40 години. От една страна, в тази възраст животът ни е най-напрегнат – градим кариера, създаваме дом, децата са малки, а и родителите на някои от нас вече изискват грижи. Многото проблеми за разрешаване са предпоставка да имаме повече трудности, които да водят до конфликти. В противовес на това обаче, в тази възраст сме и най-жизнени, най-дееспособни и креативни, а и мечтите ни дават допълнителен импулс за това. Защо тогава тези години се оказват най-критични за нас?
Всички започваме живота си като възрастни, изпълнени с много мечти и желания. Искаме да сме успешни в професията си, да имаме човек, който да ни обича, деца, които да ни уважават. Едновременно с мечтите ни обаче, в живота си на възрастни ние влизаме и с всичко онова, което носим от годините на израстване, от отношенията си с хората, от които сме научили кои сме и какъв е светът. Носим нашата неувереност, породена от съмненията дали сме достатъчно добри, за да постигнем успехите, за които мечтаем и да задържим хората, които харесваме. Носим страховете си от външния свят, защото повечето хора като деца имат преживявания, които ги изпълват със страх от агресивно поведение на близките им, от неразбирателства и конфликти между тях. Наред с това несъзнателно сме усвоили и навици в поведението си, в изразяването на мислите и преживяванията ни, които не отговарят на нашата същност. Така ние започваме да следваме мечтите си, но нашата неувереност, страхове и навици в мисленето и поведението ни саботират и ни теглят сякаш с дебело въже в обратната посока. Започваме да търпим поражения, неудачи. Те стават най-видими между 30- и 40- годишната ни възраст и тогава започваме да се замисляме какво се случва, защо това, което сме си представяли, не можем да постигнем?
Стигаме до този резултат, защото не си даваме сметка, че започваме да живеем живот на възрастни с емоционалността и психиката на дете и с поведение, което не е наше. Телата ни показват, че вече не сме деца. Опитваме се и да се държим като възрастни. Уменията, които постигаме в една или друга област, също ни дават увереност и чувство за зрялост. Но нещо отвътре ни чопли, тревожи ни, напрегнати сме. Често ставаме агресивни, подвластни сме на настроенията си или изпадаме в депресия. Причините за това са неувереността и страховете, за които стана въпрос в началото. Колкото повече цели си поставяме, с колкото повече отговорности се товарим, толкова повече въжето ни дърпа и на повърхността излизат нерешените въпроси от миналото. Не можем да пораснем психически така, както става с физиката ни. Нужни са усилия, нужна е смяна на гледната точка. Необходимо е да видим по нов начин преживяванията си като дете, родителите си, да преодолеем идеализма си по отношение на нас и на света около нас. А всичко това изисква целенасочена работа. Обикновено разбираме, че имаме нужда от подобна работа върху себе си, когато страдаме, имаме проблеми, които не можем да разрешим. Страданието ни е заради разминаването между това, което искаме и това, което мисленето и поведението ни позволяват да реализираме. Можем да изберем да обвиняваме света около нас, но това, което ни води към промяна в живота ни, е промяната в нашето мислене и поведение.
Повече за това какъв път да извървите, за да живеете живота, за който мечтаете, може да откриете в книгата „Любовта в семейството”.